Емил Хаджиев: „За мен клетката на обществото е семейството, не самият човек.“

Емил Хаджиев има късмета да бъде бебе № 8 000 000 и цял живот носи отговорната титла „8-милионният българин“. Датата, на която е роден и му носи този незабравим спомен, е 2 април 1962 г. Градът -  Пловдив. Тогава 3, 300 кг, 52 см. Днес Емил е адвокат, баща на две деца, а вече и щастлив дядо.

Емил Хаджиев посрещна екипа на ДНК в кантората си в Пловдив във време, в което населението на България е вече под седем милиона.

За детството, за стимулите от онова време, трудностите и надеждите за бъдещето, Емил Хаджиев сподели с координатора на ДНК – Юриета Иванова.

Няма как да си спомняте за радостта и вълненията от появата Ви на бял свят. Но какво са Ви разказвали Вашите близки за знаковото Ви раждане под номер 8 000 000? 

Общо взето, след раждането ми, интересът не е бил малък. До скоро пазех над 5 хиляди писма от различни граждани на България, от различни градове, които са поздравявали мен и родителите ми за това, че се е родил 8-милионният гражданин. Вниманието се засилваше всяка година около рождения ми ден. Журналисти от тогавашната преса, от телевизията, се свързваха с мен и семейство ми за интервюта. Първо с родителите ми, а след като пораснах, и с мен. 

А стимулирала ли е държавата по някакъв начин семейството Ви?

Не. Тогава, доколкото знам, е имало определена сума пари, която се е давала като бонус при раждане. Но конкретно аз, заради това, че съм 8-милионният жител на страната, съм получил колело с три колела и спортен екип и то не от държавата, а от вестник „Отечествен глас”.

Казвате „пазех до скоро” – предали сте всички тези ценни спомени на Архива?

Не, не съм ги предавал. С времето някои от писмата изчезнаха, покрай преместванията ни. Но още пазя поздравителни писма и телеграми. Интересно е, че дори Никита Хрушчов е поздравил България и семейството ми с телеграма по случай раждането ми. За съжаление обаче и тя е сред изчезналите ми спомени. 

Какво дете беше Емил Хаджиев и тежи ли титлата Ви по рождение?

Дете като всички останали! В училище обаче усетих тази тежест. Трябваше да бъда пример – да бъда добър ученик, да не бягам от час, да нося знамето. Още повече, че и майка ми беше учителка в моето училище. Всичко това, което се изискваше от един ученик, от мен се изискваше два пъти повече. 

И ако това е било във Вашите ученически години, то как реагираха собствените Ви деца, когато разбраха, че раждането на баща им е било събитие с толкова широк отзвук?

За тях беше любопитно, особено като пораснаха. Точно в какво се изразява “8-милионният гражданин” за тях е далечна тема. Но им разказвах това, което разказвам и на Вас - за телеграмите и онова, което знам от моите близки. Но този факт не е оказвал влияние в живота им. Синът ми беше в Испания, вече е тук.  Дъщеря ми не е живяла зад граница. А към този етап и двамата не мислят да емиграция. Поне така казват те.

Щом децата Ви имат желание да живеят тук, виждат надежда за бъдещето у дома. Каква е обаче страната ни, България, през Вашите очи днес?

Ех, днес... Всичко, което виждам не ми харесва много. И може би не само на мен. Като всеки един човек искам България да върви  напред. Искам да се развива! Вече сме под 7 милиона… Иска ми се да се снимам със 7-милионния гражданин. Ще бъде интересно: 8-милионният гражданин със 7-милионното бебе. 

А каква е мечтата за внуците ви?

Е, за внуците – мечтата ми е да бъдат тук. Да си останат в България. Тук да учат. Тук да работят. Но! Съмнявам се, че ще е така, защото вече е лесно да се пътува в чужбина. Но за тях това е още много, много далечна тема. 

Темата за оставането тук, в родината, и развитието зад граница, безспорно е част от демографията. Вие, когато чуете демография, кое е първото нещо, което Ви изниква в съзнанието?

Това, че намаляваме. Че повече са пенсионерите, отколкото са децата.

И какво според Вас можем да направим, за да променим това към по-добро?

Само с комплексни мерки можем да се справим!  Освен помощта от държавата, която трябва да имаме, трябва да се погрижим и за възпитанието на децата. Това, което виждам и покрай работата си е, че ценностите масово са заменени с пари. Младите мислят само за себе си, за кариерата си. А няма как да искаш нещо от хора, които смятат, че имат само права. Без да има някакво задължение, няма как да стане. И това задължение трябва да бъде семейството. Макар че „задължение” не е точната дума. Но повечето млади хора отказват, не искат. И това личи от разговорите ми с тях. Да, не изключвам факта, че отглеждането на дете не е лесна задача. Но масово младите не искат да се нагърбват с такава отговорност. От младите хора, с които общувам, поне 50% защитават тази теза. Не знам какво точно се промени… За мен клетката на обществото е семейството, не самият човек. Просто трябва да имат семейство, да имат деца и по този начин да допринесат за излизането от демографската криза в страната ни.

Във времето, в което сте създали Вашето семейство, все още е имало ергенски данък, нали?

Да. (Усмихва се.)

А беше ли той причина да забързате процеса на създаване на семейство?

О, не. Той не беше и кой знае колко висок. Но хубавото беше, че тогава ни учеха, че трябва да имаме деца и да оставяме нещо след себе си. 

Г-н Хаджиев, има ли нещо, за което съжалявате днес, през призмата на времето, ако се обърнете назад? 

Е, за много неща. Но аз съм се научил, когато разсъждавам за онова време, трябва да разсъждавам от тогавашния момент – какво съм бил аз тогава и как съм разсъждавал. Тъй като начинът ми на мислене в момента е съвсем друг. От позицията на времето е много лесно да правиш изводи за това, което е било тогава.